Страничката на DIhanie

Разкази

Есета

Чекмеджето (ново)

Стихотворения

Хрумване (ново)

Твоя (ново)

Книга за гости

Откровения

Плача. Всъщност почти. Не “стискам зъби”, не гледам залеза, не съм на брега на реката да хвърлям камъчета. Тук съм си – на леглото. Музиката звучи. Дразня се.
Дразни ме всичко. Дразни ме теснотата на стаята – поглеждам към прозореца – простор - друг път – панелен блок. Още не сме си сложили пердета. Дразни ме тялото ми. Цветът на лака по ноктите. Косата - с шнола е и пада, и искам да я отрежа. Дразни ме скърцането на молива по листа. Защото си падам да пиша и то с молив – затова го правя. Затова днес сумати време разглобявах неработещите пиромоливи. На баща ми са – на него не му се занимава, но понякога аз ги оправям. Обичам да му прибирам джунджуриите.
Дразни ме като пиша клишета - “ “
От това може да ме измъкне само човек. И то определен човек. Не е конкретен, но определен. Къде си? Колко ще ме оставиш да се мъча. Не искам да “слушам музика” повече. Не ми се “почива” вече. Искам да ме накараш “ да чувствам” друго освен отвращение и “апатия”. Искам да ме почувстваш, не да “разбираш”.
И аз не зная. Това е просто чувство. Не се плаши. Колкото силно се отвращавам, толкова силни са ми и другите чувства. Че и повече.
Виж, сълзите така и не “намокриха листа”. Вече не ми се плаче. Споходиха ме мислите за теб. Това е…Ти си “надежда”.
Почти си до мен. Чакам те.
Play-листът свърши. Последен тон. Празна съм. Онази емоцията отлетя, а следващата ще се влее всеки миг. Само ела…